На 13 август отбелязваме Световния ден на донорството на органи – ден, който отново ни напомня за огромната разлика между броя на пациентите, които очакват трансплантация, и броя на донорските ситуации. Разлика, която всеки ден струва човешки животи.
И това не е проблем само на България, а е предизвикателство в световен мащаб. Затова една от основните цели на този ден е да повиши обществената информираност и да ни накара да говорим открито за донорството. Защото само информираността не спасява човешки живот. Спасява го взетото решение. Решение, за което трябва да говорим и в семейството си, така че най-близките ни хора да знаят каква е нашата воля. Решение, което в най-тежкия момент за едно семейство може да се превърне в шанс за живот за друго.
За Военномедицинска академия (ВМА) развитието на трансплантационната програма е кауза, която нашите екипи прегръщат преди близо 20 години с първите чернодробни трансплантации. През годините тази кауза се развива и надгражда, а днес във ВМА вече се извършват и бъбречни трансплантации. Зад всяка от тях стоят стотици часове труд, безсънни нощи, трудни решения и най-вече – човешки съдби.
Зад всяка трансплантация обаче стоят хора. Стои тежкото решение на едно семейство. Стоят часове на очакване и работа за медицинските екипи. И стои един човек, за когото това решение означава живот.
Именно за такъв шанс разказва една от пациентките на ВМА, претърпяла успешна чернодробна трансплантация само преди два месеца. Всичко започва с обаждането, което всеки чакащ за трансплантация очаква с надежда – има донорска ситуация и тя е най-подходящият реципиент. Още същата вечер жената пристига в болницата, където започва подготовката за предстоящата сложна интервенция.
От този момент нататък зад нейния шанс за „втори живот“ застават десетки хора. Първи са хирурзите, в чиито ръце е най-решаващата част от дългия път – самата трансплантация.
„Благодарност и поклон пред „златните ръце“ на професор д-р Никола Владов, дмн, и професор д-р Васил Михайлов, дм, и на целия екип около тях, които извършиха трансплантацията!“
С края на операцията обаче битката съвсем не приключва. Следват първите и най-критични часове и дни, в които всяка промяна в състоянието на трансплантирания пациент се следи непрекъснато. Тогава грижата за нея е в ръцете на екипа на Клиниката по анестезиология и интензивно лечение.
„Благодарност към целия екип на тази клиника! Те бяха до мен, когато ми беше най-трудно – в първите дни след операцията.“
Когато най-тежките дни остават зад гърба ѝ и състоянието ѝ позволява да напусне реанимацията, започва следващият етап – бавното връщане към онези съвсем обикновени неща, за които рядко се замисляме. Да се изправиш. Да направиш крачка. Да се погрижиш отново сам за себе си. За човек, преминал през трансплантация, всяко от тях е малка победа.
Този път пациентката извървява заедно с екипа на Клиниката по чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология: „Благодарност към целия екип! Тук много неща ми се случиха за „първи път“ след операцията. Първото ми изправяне на крака, първите стъпки, първата баня, първата разходка…“
И точно една от тези първи разходки остава сред най-ярките ѝ спомени. Маршрутът е кратък – между двете клиники на 14-ия етаж – хирургичната и по гастроентерология. За нея обаче тези няколко метра означават много повече: „Отвсякъде от персонала чувах одобрителни и окуражаващи възгласи…”
Тези няколко метра на 14-ия етаж обаче свързват не само две клиники. Те сякаш събират и различните етапи от пътя, който извървява всеки трансплантиран пациент във ВМА. От едната страна са хирурзите, извършили трансплантацията и поели първите стъпки от възстановяването. От другата – гастроентеролозите, които познават своите пациенти много преди да настъпи моментът за операцията. Те ги подготвят за нея, следят състоянието им, а след трансплантацията остават техни спътници за цял живот.
Но преди да започне този нов живот извън стените на болницата, предстоят още дни на лечение и възстановяване. За пациентката те продължават в Първа клиника по коремна хирургия, начело с професор Ивелин Такоров. И още пристигането ѝ там се превръща в един от онези малки моменти, които днес си спомня с усмивка.
Тя сама пожелава да измине разстоянието от предишната клиника „на собствен ход“. Когато стигат, от отделението питат придружаващата я служителка къде е пациентката.
„Ето я – след мен!“, посочва тя.
А отговорът идва с нескрито учудване:
„Боже Господи, очаквахме пациент в количка…“
Зад тази кратка размяна на думи всъщност се крие много повече. Само дни по-рано всяка следваща крачка е била цел. Сега пациентката вече сама върви към следващия етап от възстановяването си.
„Благодарност към целия екип на клиникат, където продължи и завърши до изписването ми процесът по лечението и възстановяването ми. И от този престой имам своите незабравими спомени.“
А един от тях я отвежда още по-далеч – този път не по болничния коридор, а навън. Близо месец светът извън болницата достига до нея през отворения прозорец в коридора. Докато идва моментът за първата разходка със съпруга ѝ в двора на ВМА. „…На тази разходка, след близо месец престой в болницата, усетих „навън“ с всяка клетка на тялото си…“
Това „навън“ може би най-добре измерва изминатия път – от обаждането за донорската ситуация и операционната зала, през най-тежките дни в реанимацията и първото изправяне на крака, до възможността отново просто да излезеш навън.
„Благодарност към всички лекари – специалисти, психолози и психиатри! Те ми помогнаха да възстановя емоционалното си „Аз“.” Защото възстановяването след трансплантация не е само физическо. След преживяното човек трябва да намери отново и вътрешното си равновесие, да приеме случилото се и постепенно да се върне към живота, който само допреди седмици е изглеждал несигурен.
А зад всички тези големи и малки крачки стоят още много хора, чиито имена пациентът невинаги успява да запомни – лекарите, които са били повикани за консултация, лаборантите, специалистите по образна диагностика и всички останали, включени в лечението.
„Всичко, което получих като професионализъм, внимание и грижи, е на световно ниво. Всички Вие – ХОРА, бъдете здрави и благословени!”
Зад всички тези хора обаче стои още някой. Някой, когото пациентката никога няма да познава, но благодарение на когото днес има своите първи стъпки, първата разходка, първото „навън“ – и своя шанс за още много „първи“ моменти.
Стои един донор. И едно семейство, което в най-тежкия си момент е взело решение, дало възможност животът на друг човек да продължи.
Затова на Световния ден на донорството на органи говорим за донорството. Защото зад статистиката за чакащи, донори и извършени трансплантации стоят точно такива истории. Истории, които могат да имат продължение само когато някой е казал „да“.
