Проф. д-р Мартин Фашингбауер е специалист по ортопедия и травматология с дългогодишен опит в диагностиката и лечението на костно-ставни травми и дегенеративни заболявания на опорно-двигателния апарат. Той е професор и утвърден хирург с научна и клинична дейност, насочена към съвременното оперативно лечение на фрактури, ставни увреждания и сложни ортопедични случаи. Проф. Фашингбауер активно участва в международни научни форуми и публикации и работи за внедряването на модерни хирургични техники и стандарти в ортопедичната практика.
Д-р Фашингбауер, колко често виждате пациенти, които са ходили дни наред с фрактура?
Това се случва по-често, отколкото повечето хора предполагат. Пациенти с фрактури на дисталната фибула или дори със стресови фрактури на тазобедрената става понякога продължават да ходят няколко дни преди да потърсят медицинска помощ. В нашата клиника приблизително 15–20% от пациентите с травми идват със закъснение — тоест три или повече дни след нараняването — с фрактура, която първоначално е била приета за натъртване или навяхване. Това често се дължи на по-висок праг на болка, на нормални първоначални рентгенови снимки или на разпространеното убеждение, че „щом мога да ходя, значи не е счупено“. Проблемът е, че продължителното натоварване на нестабилна фрактура увеличава риска от разместване, оток на меките тъкани и може да усложни по-късното хирургично лечение.
Защо травмите на китката и рамото са толкова чести при падане?
Когато човек пада, почти винаги има инстинктивна реакция да протегне ръка, за да омекоти удара. Този рефлекс обаче прехвърля голяма част от силата директно към китката и раменния пояс. Затова често виждаме фрактури на дисталния радиус — т.нар. фрактури тип Колес — както и травми на скафоида или проксималната част на хумеруса. При по-възрастни пациенти с намалена костна плътност дори сравнително лека травма може да доведе до счупване на китката. Макар да е трудно да се контролира тази инстинктивна реакция, в някои спортове се обучават техники за по-безопасно падане, при които силата се разпределя по-добре и се намалява натоварването върху китката.
Кои симптоми след падане или травма задължително изискват образно изследване?
Има няколко предупредителни признака, които не бива да се подценяват. Първият е локализирана и постоянна болезненост директно върху кост — например върху фибулата, навикуларната кост на ходилото или шийката на бедрената кост. Вторият е невъзможността да се натоварва крайникът повече от няколко стъпки, дори когато отокът изглежда минимален. Третият са механични симптоми като блокиране на ставата, пукащи или стържещи усещания, както и внезапна загуба на активен обем на движение, които не могат да се обяснят само с подуване на меките тъкани. При наличие на такива симптоми трябва незабавно да се направи рентгенография, а ако съмнението за фрактура остава въпреки нормална рентгенова снимка, може да се наложи ЯМР или компютърна томография.
Вярно ли е, че при фрактура човек не може изобщо да движи крайника?
Това е широко разпространен мит. В действителност интензитетът на болката често се припокрива между тежки навяхвания и недислоцирани фрактури. Пациенти с фрактури на дисталния радиус, тибиалното плато или дори с компресионни фрактури на прешлени често запазват известна подвижност. От друга страна, тежки навяхвания на глезена или китката могат да причинят болка и функционално ограничение, които силно наподобяват фрактура. Разликата обикновено се установява чрез клиничен преглед — например дали болката е локализирана върху кост или върху връзков апарат — но често окончателната диагноза изисква образна диагностика.
Какви фактори определят дали една фрактура ще се лекува оперативно или консервативно?
Решението зависи от няколко фактора. Един от най-важните е видът на фрактурата — степента на разместване, стабилността на фрактурния модел и дали е засегната ставната повърхност. Например вътреставни фрактури с разместване над два милиметра, нестабилни бималеоларни фрактури на глезена или силно раздробени фрактури често изискват хирургична фиксация. Състоянието на меките тъкани също е важно, особено при значителен оток, кожни увреждания или открити фрактури. От значение са и факторите, свързани с пациента — биологична възраст, качество на костта, ниво на физическа активност и способността да се спазват ограниченията за натоварване. Възрастта сама по себе си рядко е решаваща — активен пациент на 70 години може да има по-голяма полза от операция, отколкото млад, но по-малко активен човек със стабилна фрактура.
Коя е най-честата грешка, която пациентите правят по време на възстановяването?
Най-често срещаме две крайности — или пациентите започват да натоварват прекалено рано, или остават обездвижени твърде дълго. Преждевременното връщане към физическа активност или спорт може да доведе до разместване на фрактурата, проблеми с имплантите или забавено зарастване. От друга страна, прекалено дългата имобилизация води до скованост на ставите, мускулна атрофия и по-бавно функционално възстановяване. Най-добрият подход е стриктното спазване на рехабилитационния план — постепенно увеличаване на натоварването, физиотерапия и адекватно хранене, подпомагащо костното възстановяване.
Има ли критичен период през първите 48–72 часа след травмата, който може да повлияе на изхода?
Да, първите дни след травмата са много важни както за диагностика, така и за първоначално лечение. Повдигането на крайника, охлаждането и правилната имобилизация могат значително да намалят отока и увреждането на меките тъкани. Ранната образна диагностика позволява да се открият нестабилни фрактури навреме. При вътреставни фрактури възстановяването на правилната позиция преди развитието на значителен оток може да улесни хирургичното лечение и да намали риска от усложнения. При пациенти, които търсят помощ със закъснение, често се налага операцията да се отложи, докато отокът спадне, което удължава лечението и възстановяването.
Колко често пациентите имат дългосрочни ограничения след фрактура?
В повечето случаи пациентите се възстановяват добре, но при малка част остават трайни оплаквания. В нашата практика приблизително 10–15% от пациентите съобщават за функционални ограничения една година след травмата. Най-честите причини са вътреставни фрактури, които водят до увреждане на хрущяла или посттравматичен артрит, както и недостатъчна или забавена рехабилитация, водеща до скованост и мускулна слабост. В редки случаи може да се развие комплексен регионален болков синдром. Съпътстващи заболявания като диабет, тютюнопушене или остеопороза също могат да забавят възстановяването. Ранната диагностика, правилното лечение и структурирана рехабилитация значително намаляват риска от подобни усложнения.
