Посттравматично стресово разстройство е познато с много имена („Сърцето на войника“, „shell shock”, „травматична невроза“, „синдром на травма от изнасилване“,„поствиетнамски синдром“), но симптомите му са известни от хиляди години.

Всъщност описанията на ПТСP датират чак от древни текстове като Илиада и Одисея.
Войници, жертви на инциденти и оцелели от природни бедствия, изнасилване и
малтретиране са показали класическите признаци на ПТСP, включително преживяване на
събитието, „избягване“, негативни мисли и превъзбуждане.

Първата и Втората световна война – и особено Виетнамската война и движението на
жените през 70-те години – най-добре улавят еволюцията на диагнозата, лечението и
популярното възприятие на ПТСР.

В зората на Първата световна война през 1914 г. симптомите на ПТСР не са никак нови.
Войниците от предишни сражения са изпитвали подобни психологически смущения.
Състоянието по онова време е наричано „Сърце на войника“ или носталгия и до голяма
степен е било считано за срамно, тъй като е било проява на слабост или дефект на
характера.

Според традиционалистите нормалният войник трябва да се хвали във войната и да не
издава никакви признаци на емоции“, пише Джудит Херман в „Травма и възстановяване“.

„Със сигурност той не трябва да се поддава на ужаса. Войникът, който е развил
травматична невроза, е бил в най-добрия случай конституционно непълноценно човешко
същество, а в най-лошия – злодей и страхливец.”

Лечението по онова време е било експериментално и е включвало сурови стратегии като
вменяване на вина, заплахи и терапия с електрически шок. Тъй като областта на
психичното здраве дотогава е на по-заден план, тя тепърва започва да се разширява и да
навлиза „устната“ терапия.

Комбинация от изучаване на ветераните от Първата световна война и началото на
Втората световна война кара американския антрополог и психоаналитик Абрам Кардинер
да публикува своето основополагащо изследване от 1941 г. „Травматичните неврози на
войната“. В този текст Кардинер очертава какво по-късно ще се превърне в основа на
съвременното ПТСР.

Въпреки постепенната промяна във възприемането на разстройството след края на войнта
оцелелите не се подлагат на терапия, твърдейки, че са „оставили войната зад гърба си“.

Години по-късно обаче след проучване бива установено, че по-голямата част от
участвалите в бойни действия все още страдат от кошмари и не водят пълноценен начин
на живот. Повратната точка идва чак след Виетнамската война.

Междувременно феминистите участват в различни групи, създадени за обсъждане на
травми като изнасилване и детско насилие. Те са както терапевтични, така и политически.
От Женското движение призовава за изграждане на центрове за жертви на изнасилвания
(първият е открит през 1971 г.) и лобира деянието да бъде посочено като престъпление.
През 1974 г. изследователите Ан Бърджис и Линда Холмстрьом провеждат едно от
първите изследвания върху последиците от изнасилването. Те откриват прилика между
симптомите и поведението на жертвите на насилие и това, което войниците са изпитвали
от поколения.

Сближаването на пацифистите и феминистите в крайна сметка води до официалната
диагноза „Посттравматично стресово разстройство“, прета през 1980 г. Оцелелите от
травма най-накрая имат официална диагноза и признанието, което заслужават.

Започва да се наблюдава проявление при оцелели войници, завърнали се от битка през
последните години, до оцелели от природни бедствия или терористични атаки и тези,
които са избягали от изнасилване и насилие. Потвърждаването на официална диагноза
води до нарастваща база от знания от общността за психично здраве и до повишена
осведоменост и състрадание от страна на обществото.

Интересен факт е, че самият Алън Милн – писателят на „Мечо Пух“ – е страдал от тежка
форма на ПТСР след завръщането си от фронта, където е бил участник в кървавата
битка при Сома. (Първа световна война)
След като редакторът му го съветва да се откаже от идеята си да пише анти-военна
книга, която никой няма да иска да чете толкова рано след реалните събития, Милн
създава историите за прословутия Мечо Пух, вдъхновени от собствения му син и
играчките му.
Авторът обаче решава, че ще внедри следвоенните емоции, които обладават всеки
войник, в един от героите си. Така се ражда меланхоличния, песимистичен и вечно
навъсен Йори, който се превръща в същинско олицетворение на ПТСР.

През следващите седмици ще ви запознаем още и с методите за преодоляване на ПТСР,
както и разликата при влиянието му върху възрастни и деца, и също ще се запитаме защо
все повече се среща подобно психично разстройство при ученици и студенти.